Една вечер с МЕГО и „Заедно в час”

“Всеки си има един Учител, когото помни цял живот.

Учител с главно „У”.

Фраза прозвучала по време на дискусията

Любимите учители са една бездънна тема, именно защото всеки от нас е имал по един такъв, който е променил мирогледа ни, отворили са вратата към различното мислене, подбутнали са ни в нужния момент. И ние ги помним и ценим понякога цял живот.

На последната среща на проекта „ИдеЯлисти”, темата не беше „Учителят”, но споменахме тази дума твърде често. Поводът за срещата ни беше образованието и алтернативните му форми. Именно по тази причина, ние поканихме наши приятели – организациите „Заедно в час” и МЕГО (Морал, етика и гражданско образование).

Много е хубава темата за образованието в България – най-малко, защото всеки има мнение по нея, след като е бил или остава част от образователната системата. И залата на Софийски университет събра хора, които искаха да се изкажат, но и да чуят за дейността на двете организации. Нека разкажем за тях и в писмен вид.

По реда на номерата : „Заедно в час”

„Заедно в час” е абсолютен феномен. Най-малко, защото това е организацията, която оборва идеята, че учителството е професия, за която трябва да се подготвяш четири години в университета и да преминеш практиката на педагога. Изненадата идва с думите „Всеки може да стане учител, стига да носи лидерските качества в себе си”, с които Петя Велева започна презентацията на организацията. Екипът, който твърдо вярва, че образованието е ключ към успехите в живота ни, работи от 2010 година над създаване на мрежа от нови учители, които да преподават в най-различни краища на България. Учител може да стане абсолютно всеки от нас. Стига да наистина да иска да бъде сред деца и разбира се, да премине през серия тестове, за да попадне в програмата на „Заедно в час”. Безспорно новаторско.

Организацията е част от международната мрежа Teach For All и предлагат двугодишна програма на всички преминали конкурса. По време на тази програма бъдещите учители ще бъдат подготвени за среща с най-малките и лидерските качества у всеки един преподавател ще бъдат допълнени с необходими знания и умения за работа с деца. Както казват самите членове на „Заедно в час”, тези кандидати следва да бъдат „Хора, които могат да се реализират във всяка една сфера.” И съответно да предадат тези умения на децата.

Девизът на организацията е „За успеха на всяко дете” и емоциите, които са заложени в тези думи, неизменно следва да привличат активни и готови да раздават себе си на децата, млади хора. Повече информация за дейността и предстоящия набор на кандидата може да научитe тук, а идва ред на

Участник номер две: МЕГО.

Краткото МЕГО, всъщност е стабилно и дълго име на „Морал, етика и гражданско общество” – една организация, която тепърва ще влезе в класната стая с нов предмет – „Гражданско общество.” Създателят на организацията проф. Минко Балкански пояснява каузата така: „Днес е особено важно да се помогне на децата да станат достойни хора, с чувство за

отговорност. Това е неотложна задача, която изисква много усилия, преданост, всеотдайност и постоянство, за да се поеме отново по един отдавна изоставен път.” В тези думи се побира светлата цел, която МЕГО искат да достигнат с дейността си. Истината е, че за да имаме едно активно гражданско общество, ние имаме нужда да го възпитаваме. Предметите „Философия” и „Етика”, разбира се, са много добри и нужни, но от малки трябва да опознаваме света през призмата на негови граждани. Защото за да се наричаш „гражданин” на дадено място ти трябва да бъдеш отворен, активен и отговорен към процесите, които се случват там. Образованието, което децата ще получат в рамките на този предмет ще ги подготви да бъдат такива граждани. Амбицията на организацията е да започне работа с деца и в тази връзка МЕГО търси желаещи да се включат в тази инициатива и набира нови членове. Повече информация може да откриете на сайта http://www.mego.bg/.

Образование, образование и още веднъж образование – с тази важна и хубава тема се занимавахме на последната ни среща и ще продължим да се занимаваме в бъдеще. Защото това е коренът на нашето развитие и ако има какво да дадем, ние следва да го направим. Сред една от основните ценности на Разномишленици е отговорност – за поетите решения и предприети действия. Отговорността се ражда с пример и се възпитава от добри учители. Както знаете, всичко е в ръцете ни или казано с други думи

Защото от нас зависи!

Обществено доверие – мит и легенда

„Не е страшно, че грешим. Страшното е, че повтаряме грешките си.”

Оскар Уайлд

ОД. Множество са дефинициите, които могат да се скрият под тази абревиатура, множество са и определенията, които „обществено доверие”, скрито там от мен, има в очите ни. Опитахме се да намерим отговор за това „Какво е общественото доверие?” и „От кого зависи то?” още преди организираната в Американския център в Столичната библиотека среща и идеите ни може да прочетете ето тук.

На самата среща, мненията бяха сходни и най-вече, вървящи по същата логика, която ние видяхме, задавайки този въпрос на самите себе си. Говорейки за нивото на обществено доверие, някак спонтанно изниква и желание да се тръгне малко по-отдалеч, от личностното, индивидуалното доверие между нас самите. Но присъстващите на дискусията зададоха въпроса: „А как може да има обществено доверие, след като ние не вярваме нито в държавата, нито в Бог, нито дори на съседите си?” И наистина, да имаш доверие означава да вярваш, но когато вярата за теб е ненужна, непозната и неупотребявана, трудността се увеличава многократно.

На тази среща решихме да подходим по-различно – да дискутираме заедно същността на темата и нейните подтеми. Без зададени въпроси, на които трябва да открием отговори, без конкретни точки, които трябва да обсъдим. Присъстващите бяха онези, които измислиха въпросите и създадоха картата, по която да върви дискусията. В хода на разговора, тази карта беше непрекъснато обновявана и систематизирана. Намерихме разклонения и подтеми на обширния въпрос - „Можем ли да направим първи крачки към обществено доверие или да останем прагматични?”, които ще може да видите сами.

И ако в началото на срещата, ние си зададохме въпроса как в възможно наличието на доверие да съществува без да имаме навиците въобще да вярваме, независимо дали говорим за религия, междуличностни взаимоотношения или институционални процеси, то постепенно ние се запитахме „А защо се случва така?”. „Доверието е въпрос на възпитание, черта на характера и семейна среда, в която се развива един човек”. Ако изхождаме от истинността, че доверието и неговото наличие или липса, е наистина глобален въпрос, очевидно е, че култивирането му започва от самото начало. Лесно е да виним този или онзи за наши грешки, малко по-сложно е да поставим картите на масата и да решим какво можем да променим в нас самите. И така, ако доверието се изгражда от детството и ние не сме имали късмета, на тази важна тема да бъде обърнато достатъчно внимание, изходът е задаването на въпросите за нивото на нашето собствено доверие сега, в зрялата ни възраст.

Общественото доверие, предполага наличие на две неща – общество и доверие. Логично. А обществото само по себе си е съвкупност от множество личности, които взаимодействат, както помежду си, така и заедно, поставяйки си общи цели и работейки над общи проекти. Но общата работа е невъзможна без доверие. Така стигам до личния извод, че едно общество, което няма високо ниво на обществено доверие е болно. То е създадено и функционира, но някак непревилно, някак наполовина, точно като един болен организъм, който не може да изпълнява спокойно и вярно функциите си, затормозен от 38-градусова температура.

Срещата, на която дискутирахме нивото на общественото доверие в България, се проведе доста преди убийството на Яна в Борисовата градина. Един от участниците сподели, че високият му ръст кара хората да се страхуват от него. Страхът, породен от една страна от вродения ни инстинкт за оцеляване, а от друга, от съзнаването на собствената беззащитност. Липсата на високо ниво на доверие към държавните инстититуции, ни плаши. Защото ние знаем, че ако нещо ни се случи, ние сме сами и помощта на органите на реда съвсем не е сигурна. Но е важно да се отбележи, че непознаването на правата си, както и на институционалната работа, пасивността в нашите собствени действия, познатото до болка „Аз какво мога да направя?”, са също съществена част от процеса в изграждането на тези взаимовръзки. Тук е важно да се припомним и ролята на гражданските инициативи в този процес и нашия принос към тях. Гражданските инициативи без граждани е никому ненужен оксиморон, който трябва да бъде елиминиран от съзнанието ни. Гражданската активност, сплотеността между хора с обща визия за бъдещето, е силата, с помощта на която ще бъде повишено нивото на общественото доверие у нас.

Нарушените връзки между отделните членове на обществото, това са резултатите от ниското ниво на доверието. Още при формирането на подтемите на срещата, един от участниците в дискусията припомни, че доверието е двупосочно – ти се доверяваш, на теб ти се доверяват. В хора на разговора, дискутиращите споделиха, че доверието многократно се увеличава, когато ти знаеш, че даденият човек спазва законите. Каквито и да са те, добри или лоши, системата от закони е един скелет на подредба в обществото и спазването им гарантира ред, справедливост и предвидимост.

Но отново, болестта на обществото ни, некоректната съдебна система, ни пречи да бъдем спокойни. А когато сме неспокойни, съвсем логично, сме нащрек. И вярваме само на себе си.

Забавен и същевременно тъжен е примерът с мъж, опитал се сам да сглоби тостер. Извънредни усилия, неувенчани с успех, само подтвърдиха мнението му, че наличието на общество не е случайно – индивидуалната работа е по-тежка и по-несигурна. Но при ниско ниво на обществено доверие, ние все по-често и по-често се осланяме на личните си сили, вместо да действаме заедно и по-ефективно.

Споделените ценности, обща визия за крайната цел, личния пример на ежедневно ниво – това са само части от първите стъпки, които изведохме по време на дискусията. Те са много и те са нужни, за да спрем тази болест, която ни пречи в останалите ни действия. А всичко трябва да започне от началото – от вярата. Или както каза един от участниците в дискусията: „Доверието изисква риск и смелост”.

Можем ли да направим първите крачки към обществено доверие или да останем прагматични?

Какво е обществено доверие?

Общественото доверие има много измерения, но може би интуитивното определение е състояние на взаимодоверие между всички участници в едно общество, базирано на колективен договор, че само определени типове норми на поведение са приемливи и че съответно всеки участник в обществото трябва така да организира съществуването си около тях, че то да не ги нарушава. Тези норми на поведение обаче минават отвъд формалността на закона и се отнасят до далеч по-нравствени и морални категории. Общественото доверие не би могло директно да се съпостави с личното доверие, което бихме изпитвали към някой, защото по същество то се изразява към колектив с общи характеристики и представлява риск. Докато при доверие към конкретна личност, всеки от нас има възможността да базира решението си на редица психологически преценки.
Общественото доверие е също и мощен инструмент в гражданските общества на един глобализиран свят, представляващ алтернатива на идеята за власт чрез сила. В този контекст значението на словосъчетанието се отнася и по-конкретно до отношението между управлявани и управляващи, или доверили се и получили доверие. В силните и осъзнати граждански общества, доверието е инструмент на доверителите за насочване на управляващите и държането им под отговорност, то е вид власт. В неосъзнати и неинформирани общества, то може да бъде използвано срещу доверителите като средство за манипулация в критични за властта моменти като изборите.
Освен всичко това, общественото доверие е и двупосочен процес. Ако очакваме от другите да заслужават доверието ни, трябва да се постараем нашите собствени действия да доказват решението ни да уважаваме обществения договор.

Обществено доверие или личният рационален избор трябва да ни движи, кое ще ни направи по-успешни?

Така поставен, въпросът ни кара да изберем между ситуация, в която слабият (икономически, интелектуално и физически) е винаги победен (среда, доближаваща се до описаното от Томас Хобс природно състояние на отношенията между хората, с малката разлика, че въпреки всичко ние сега имаме държава) и ситуация, в която всеки рискува доверието му да не бъде оправдано от част от колектива. Но всъщност, не такъв избор стои пред нас, а по-скоро изпитанието да осъзнаем, че да изпитваш обществено доверие е практично и логично. Липсата на доверие, не само показва, че в обществото по-чести са ситуациите на подвеждане, но на психологическо ниво програмира в повечето у нас усещането, че сме вечно „прецакани”. Следователно много решават да се надяват единствено на собствените си възможности, губейки при това възможността да се специализират в една дейност и следователно не допринасят по никакъв начин за прогреса в обществото.

Следователно, в едно общество, където 90% от хората отказват да участват в граждански договор за обществено доверие шансът за прогрес е сведен до минимум, а съществуването на различните участници в тази общност е лимитирано до вътрешния им семеен и приятелски кръг, по този начин елиминирайки възможността от социализация и обмен на идеи, така необходими за каквото и да е движение напред.

Защо е важно общественото доверие? Има ли общество без обществено доверие?

Обществото е съвкупност от хора, всеки с отредена специфична роля, които чрез коопериране успяват да постигнат прогрес. Общественото доверие в случая се явява ускорител на този процес и необходим инструмент. Всяко общество без обществено доверие е обречено на разпад и е неспособно да акумулира положителна промяна.


От кого зависи общественото доверие да се появи?

Като че ли само от нас. От индивидуалното решение да не толерираме нечие несправедливо поведение, подронващо общия договор. Това може да стане чрез обратна връзка с конкретния нарушител, ясно изразено мнение в момента на несправедливото действие и осъзнато избягване да се участва в такива ситуации. Примерно ако един продавач веднъж ви е продал лоши череши от кашон, който е зад красиво подредения щанд, реагирате на място и след това казвате на всички да не купуват от него. От друга страна ако някой е посрещнал вашите очаквания, поощрете го, препоръчайте го.


Други въпроси, които струва да си зададем в дискусиите по тази тема, са:

Какви са санкциите срещу тези, решили да не живеят спрямо социалния договор и установеното обществено доверие? Какви са преките ползи от общественото доверие? Какви рискове крие едно общество с високи нива на обществено доверие? Те струват ли си? Как се култивира обществено доверие? Има ли и ще има ли обществено доверие в България?

“Можеш да помогнеш!” Представяне на гражданската инициатива "Движение на българските майки"

С това изречение започна презентацията на фондация “Движение на българските майки” (ДБМ). Това са жени, които знаят за даден дом за деца, лишени от родителски грижи, колко деца кога са били болни, колко пъти са имал въшки и т.н. Жени, които започват с апела не да даряваме на домовете за деца памперси, лакомства или дограми. Защото за да помогнем, трябва да даряваме всъщност ласки, внимание и любов.

Роси, Каролина и Нела от ДБМ разказаха много и много вълнуващи факти за историята и дейността на фондацията. Ако те интересуват подробности, следващият път не пропускай нашите дискусии на живо. Тук ще прочетеш какви бяха акцентите, а Разномишленици и ДБМ са отворени, разбира се, за допълнителни въпроси.

По време на срещата участниците се запознаха с три жени, които освен че се грижат за собствените си деца и семейства, по време на майчинство започват да се ангажират и със съдбата на много други, изоставени бебета и деца, които нямат шанса да получата непосредствена семейна грижа и внимание. Освен с отделните личности, участниците се запознаха с ДБМ като една много интересна инициатива, стартирала преди седем години и която до ден днешен е уникална – функционира на доброволчески принцип. Това според тях започва дори да се превръща в подозрително за недоверчивия българин, който тепърва явно ще свиква, че и в България има хора, които ежедневно в продължение на години се ангажират доброволно и без заплащане, като граждани, а и емоционално.

Най-малко 30 съмишленици доброволци на ДБМ са разпръснати в градове из цялата страна, а много други се включват кампанийно. Звената на ДБМ по градове са самстоятелни и сами решават какви инициативи да стартират, как да разпределят събрани средства и т.н. ДБМ е пример за учаща се организация, която с времето достига до правилните начини за постигане на своите (формулирани) визия, мисия и цели. Започвайки в началото със събиране на средства и с материални дарения, в процеса на работа “майките” осъзнават, че децата в домовете са превърнати в консуматори от всички онези, които им изпращат или носят вкусотии и подаръци; и че децата всъщност имат нужда от редовно внимание и отношение на обич към тях, от това да са навън, вън от дома институция; да са в семейна среда. И че домовете за деца имат нужда от кадри, от човешки капацитет, който да помага на децата да излязат от тях. За съжаление има не малко дарители, които не искат да разберат това.

Именно първостепенните нематериални нужди на децата и младежите без родителска грижа оказват влияние върху решението ДБМ да се откаже от вече реализирния съвместен проект за луксозното защитено жилище “Заедно” до Божурище. Там младежите, излезли от домове, получават всичко – жилище, храна, услуги – на готово, без да са се преборили за него. По този начин защитеното жилище се превръща във вид инстиуция. Като алтернатива ДБМ създава проекта “САМ – Социална адаптация за младежи”. Чрез него младежите получат индивидуална и специфична подкрепа, например за повишаване на образователния статус, създаване на навици за отглеждане на деца, подкрепа при търсене на работа, психологическо и юридическо консултиране.

По проекти ДБМ работи не от самото начало, а едва от 2007 г. Фондацията констарира все по-добра комуникация с неправителствения сектор, което е особено ценно за защита на общите цели и лобиране пред държавните институции. Защото от друга страна ДБМ например констатират, че като членове на Националния съвет за защита на детето не успяват да постигнат особени резултати. Не случайно все по-голяма част от усилия им са насочени към промяна на системата и на нормативната уредба; множество проблеми се коренят в законодателството, както и в бюрокрацията и неадекватността на работа на отговорните държавни органи. Надълго обсъдени например в това отношение са проблемите при усвояването на европейски средства по проекти. За съжаление “социалните проекти не са социални”, когато се финансират от програми като Оперативна програма “Развитие на човешките ресурси”. Те превръщат организациите бенефициенти в администратори, трупащи папки с документи, отнемайки времето за реална работа с децата и без да се интересуват от постигнатия ефект в домовете. Очевидно проблемите в това отношение са големи, принуждавайки и ДБМ да се откаже от европейски проект, усвояван на хартия, но на практика без резултат.

Някои други алармиращи факти, според представителките на ДБМ:

При приемната грижа има множество случаи, при които нещата не вървят дорбе и се изисква повече контрол. Нужни са реално работещи публично-частни партньорства за изграждането на жилища в процеса на деинституционализация. Има прекалено много отговорни държавни институции по проблемите на децата без родителска грижа и липсва координация, ДАЗД няма реално контролиращи функции и е необходимо концентриране на отговорността в едно специализирано министерство. Но политиците нехаят за социалната политика, според ДБМ, и тя далеч не им е приоритет. Осиновители на деца над 5 годишна възраст нямат право на отпуск по майчинство – проблем, по който ДБМ ще настояват за законодателна промяна. В домовете продължават да влизат бебета, макар от друга страна осиновяванията да нарастват. Ако инициативи като тяхната не се бъркат навсякъде, множество проблеми остават скрити и се потулват. Продължава да има случаи на деца като тези от филма за Могилино.

Някои от отговорите на ДБМ:

Организиране на чисто емоциолани инициативи за децата, като например кръщенета, екскурзии в големи градове с цел социализация, акции за чистене на въшки и миене на дупета дори. Така например “майките” се опитват да продължат прекъснат проект, по който са водили деца от дом всеки месец за два дни в София, за да ги научат да се оправят сами, да видят какво е градски транспорт, личен лекар или библиотека. ДБМ въвлича деца от домовете в техните акции, учат ги да помагат. Ще се опитат да продължат проекта САМ с частно финансиране, отказвайки се от бюрократичното европейско такова. ДБМ печелят например така добре доверието не само на български студенти в чужбина, но и на германския работодател на български студент, който пожелава да дари 10 000 евро за наемане на специализиран персонал за дом за бебета с увреждания.

Как можем да подкрепяме ДБМ и ние:

С доброволен труд; менторство; знания; продукти; дарения по ведомост; директен дебит. Така например, на срещата Георги Богданов от Националната мрежа за децата, обединаваща 86 други организации със сходни цели, предложи да ДБМ да им помогне в изграждането на организационен капапцитет с три цели дни доброволен труд.

Някои научени уроци относно доброволческите граждански инициативи:

Зависят от нас и нашата активност и отдаденост. Достатъчни са малко на брой, но целенасочени проекти. Необходимо е доброволческите инициативи да останат съзнателно учещи се, защото правилният подход може да бъде открит в последствие, понякога и с цената на отказ от идеи или започнати проекти. След определен праг на растеж на организацията започва да се усеща липсата на административен капацитет, липсата на едно постоянно ангажирано ядро от няколко (наети) човека, които да поддържат растящата мрежа от доброволци, да инициират и движат проекти. От друга страна, няма нищо лошо в това да има множество и различни доброволчески организации.

С което Разномишленици са съгласни, като трябва да се продължат усилията за работа в мрежа и за учене един от друг. Затова и тези срещи ще продължат със събитието този понеделник, 27 юни, от 19 ч. в Американския център (Америкън Корнър) в Столичната библиотека. Темата на третата ни среща за идеЯлисти е: Можем ли да направим първите крачки към обществено доверие или да останем прагматични?

Съвсем скоро ще публикуваме и статия тук по темата и как ние разсъждаваме по темата.

Очакваме с нетърпение вашите отзиви и коментари!

ПС. Линк към събитието във фейсбук

Представяне на Книга за децата от домовете, 2 юни 2011 г.

Поредната среща на Идеялистите от Разномишленици се състоя на 2 юни 2011 г. Ден след Деня на детето, участниците в срещата имаха възможността да чуят и дискутират две доброволчески инициативи, посветени на деца в неравностойно положение и пример за това, че са необходими просто желание, упоритост и любов, за да задвижиш обществена кауза.

Книга за децата от домовете е проект на младежи от софийски домове за деца без родителска грижа, участващи в целогодишната образователна програма “Стъпи в бъдещето!” на фондация “Стъпка за България”. Шест момчета и момичета на 16, 17 и 21 години, леко притеснени, представиха книгата, която са съставили и с която искат да разкажат как стоят нещата в домовете в България. Събрали са интервюта от други деца, откъси от които, заедно със собствени авторски текстове по тях, ще бъдат включени в книгата. Темите са следните: причини за настаняване в дом, животът в него, с какво децата в домовете са различни от другите деца, адаптацията им към външния свят, организациите и хората, които им помагат, техните мечти. Още в началото на срещата младежите поискаха да чуят коя от тези теми изглежда най-важна за участниците в срещата, за да се съсредоточат повече върху нея, попитаха какво още да включат в книгата и дали да публикуват целите интервюта – търсейки очевидно външен поглед към работата си, знак за желание им книгата да бъде приета и четена с интерес.

В започналия разговор с публиката ставаше все по-видно, че шестимата тинейджъри са изключително съзнателни и отговорни по отношение на работата, с която са се захванали, както и признателни на Жени Пеева от фондация “Стъпка за България”, която ги слушаше с усмивка и от време на време им помагаше да продължат нататък с представянето – признателни за това, че е започнала този проект и че работи с тях през цялото време. В отговор на многото въпроси от публиката децата разказваха, че с книгата искат достъпно и разбираемо да покажат различните гледни точки към живота в домовете. Съставянето на книга е идея, произлязла от едно от децата. Работата по нея им доставя удоволствие, интервютата с други деца се получават, но за съжаление интервютата с възпитатели не са особен успех. Повечето от младежите бяха малко притеснени пред публиката, при все това всеки техен отговор беше конкретен, обмислен и аргументиран, макар и сравнително кратък. Малко изключение беше Исус, който разказа, че се занимава с философия, и беше доста по-приказлив и уверен от останалите. Той се държеше като момче, намерило за себе си отговори на доста житейски въпроси, и подхождаше борбено и позитивно към всички въпроси. Впечатление правеше, че всички тези шест деца разсъждават по теми като как да постигнеш целите си, какви всъщност са те, реални ли са и какво би могло да те спре. На въпроса “Какво означава да си живял в дом?” те отговарят, че означава да си видял много повече неща и да си по-силен, да гледаш по-реалистично на живота, от малък да се бориш с проблемите и да се справяш сам. Че са достатъчни реалисти показа, че не приемат без критично мнение понятия като “успели след дома (младежи, заживели навън)” и “успели спрямо мечтите си”. Че са достатъчно съвестни и заинтересувани, показва ангажираността им със съставянето на книгата. Че са искрени и земни, доказаха отговори на въпроса като този каква е първата им мисъл, когато се събудят сутрин – на един това е да отиде до тоалетна, на друг – че не си е направил домашното, а на трети – какво ново ще се случи днес.

Книжката ще е готова до няколко месеца. Във връзка с оформлението й са говорили дори и с графичен дизайнер, като в крайна сметка са решили да направят ръчно само няколко екземпляра от нея, които да могат да се предават от ръка на ръка. Публиката даде и свои съвети – например да публикуват пълния текст на интервютата не в книгата, а на бъдещата интернет страница на проекта. Яна Тавание предложи дори да окаже съдействие при намиране на издателство в бъдеще, а Теди Зарева спомена за възможността част от тиража да бъде закупен за предстоящата TEDxBG конференция. Браво! – такава е и идеята на тези представяния – както да представя интересния опит на вече съществуващи инициативи, така и да създава бъдещи партньорства.

И преди да разкажем за разговора с Движение на българските майки: Ако не знаете какво е “неконформист” – това е “човек, който няма комфорт”. От тази изходна точка младежите от дома ще се запознаят с книгата “Изкуството да бъдеш неконформист”, която получиха от Разномишленици за подарък. И надяваме се ще научат още нещо за това как да заживеят с все повече комфорт и увереност, помагайки и на други за това.

Вашите коментари и предложения в действие

Скъпи заеднодействащи съмишленици,

Ето че сме готови с първия си по-структуриран анализ на двете ни дискусии, чрез който се надяваме да ви покажем, че предложенията и критиката не само че бяха активно търсени, но се взимат под сериозно внимание. Групата ни е настроена да предостави възможност за дискутиране на общественоважни теми в среда, напълно отговаряща на нуждите на дейни граждани и не бихме били успешни в това начинание без вашите съвети и предложения. Анализът е разделен на няколко аспекта с цел да представи кратко и систематично резултатите от проведените дискусии.

РЕЗУЛТАТИ ОТ ПРОВЕДЕНАТА АНКЕТА

Втората публична дискусия на тема „Могат ли българите да работят заедно за общата цел?” бе значително по-високо оценена от мнозинството участници. 28 от 35 присъстващи са счели темата за интересна (14 са я намерили за прекалено обща) и близо 90% са харесали дискусията. За сравнение, първата ни публична дискусия на тема „Способен ли е обикновеният българин да провокира позитивна обществена промяна?” бе едва отчасти одобрена от 37% от присъстващите, а 20 от 25 души са счели темата за прекалено обща.

Ако модерирането по време на първата дискусия е прието като ограничаващо, то участниците на втората дискусия са го намерили за достатъчно либерално. Близо 25 от вас са определили споделените на втората дискусия мнения като интересни и по-същество, докато при първата дискусия 18 са казали, че мненията са интересни, а за 16 от участниците те са били извън темата. Но и при двете дискусии близо 90% са споделили, че биха поканили приятелите си на бъдещите дискусии на "Разномишленици".

ТЕМАТА

Основната бележка към темата е за нейния абстрактен характер. В резултат на това ще се стремим към по-ясно определени концепции за обсъждане, които не дават прекомерна свобода за интерпретация. В случай на отклонение заради различните възможни интерпретации на някои от използваните думи в темата, допускания ще бъдат правени, за да се фокусира дискусията. В течение на самата дискусия отклонения от темата няма да бъдат допускани, както и ще се избягва насочването на разговора към партийни аспекти.



Темите на бъдещите дискусии ще бъдат базирани предимно на предложенията на участниците, за да се стимулира активната ангажираност с инициативата и за да може публиката да извлече информация относно темите, които я интересуват. Темите ще бъдат поставяни в контекста на водещите въпроси на българското общество, които сме идентифицирали и така ще бъде създадена взаимовръзка между темите със съответната динамика, развитие и надграждане на цялостното ни познание за основните въпроси на българското общество. Вашите предложения за теми очакваме на фен страницата ни

МОДЕРИРАНЕТО

Особено успешно беше използването на жълти, червени и зелени листчета за контролиране на динамиката на дискусията. Системата за поощряване насърчаваше хората, които бяха одобрявани, да бъдат още по-активни. А наличието на ограничено време провокира изказващите се да структурират мненията си, правейки ги далеч по-въздействащи. За да ограничим изказванията извън темата, участниците ще разполагат и с един бял лист, чрез който ще могат да сигнализират на модератора, че изказването не е по темата.

Получихме предложение да създадем условия за обобщение на дискусията от страна на модератора в края на дискусията, за да създадем усещане на завършеност. Също така модераторът на следващата дискусия ще има малко по-рестриктивна роля с цел да се ограничи неспазването на правилата и неследването на темата. Помощник модераторът също така ще работи активно с мозъчната карта, като води визуално развитието на темата и участниците да проследяват развитието на темата и обсъждането на отделните аспекти на темата.

ЦЕЛ НА ДИСКУСИЯТА

Беше установена липсата на конкретно измерима цел, чието постигане да може да бъде проследено след края на дискусията. Това се дължи отчасти на непълното познаване за целите на "Разномишленици" от страна на публиката, обсъдени подробно в следващата ни статия. За да подобрим този аспект, ще представим скоро обобщените ни цели си в относително кратък формат, но и от следващата дискусия ще въведем метод, по който самите участници ще си задават собствени цели, като те самите се ангажират с тях и в края на дискусията ще определят дали са ги изпълнили. По този начин ще създадем условия на участниците да проследяват ясно резултати и постигнатите ползи за тях и останалите участници.

СЛЕДВАЩИ СТЪПКИ

Бъдещите ни действия, също обяснени и в публикация относно целите ни, ще бъдат посветени на намирането на общо приет план за действие. Ще превърнем групата участници в 'действомишленици' като предоставим възможност на непартийни инициативи да се презентират или като организираме дискусии на конкретна тема, която е от потенциален интерес за голяма част от участниците. Ще се стремим и да завършваме всяка дискусия с ясна визия и призив за действие, предложено от публиката или инициаторите.

Тези промени ще създадат насърчаваща към действие среда и ще дадат възможност на активните граждани да се срещнат с хора, споделящи техните виждания и да работят в екип. Обмислят се и варианти, които да променят формата на комуникация по време на самата дискусия, с цел да се постигне по-добра връзка между участниците. (Предложенията за това са дискусията да се проведе на открито, в кръг и с работа в групи.- това не си спомням да сме го обсъдили)

АТМОСФЕРАТА

Зарядът на дискусията беше определен като положителен и емоционален, което свидетелства ангажираността на участниците с темата. Постигна се диалог, а не проста размяна на реплики, въпреки че участниците споделяха сходни мнения.

"Разномишленици" благодарят за подробната обратна връзка, която получихме от много от вас и я оценяваме високо, защото само с ваша помощ по-бързо ще развием тази уникална по вид концепция за събития - срещи за „ИдеЯлисти“, така че този формат да отговаря на високите стандарти, които си поставяме за цел. Ако имате още какво да добавите, ще се радваме да го научим.

Дискусия ІІ: Можем ли българите да работим заедно за общата цел? Мнения и обобщения от дискусията

Нетърпението на участниците да се впуснат във втората тема от серията ни дискусии за идеЯлисти пролича още в самото начало, когато дефинираха въпросите за обсъждане. В публиката имаше заинтересовани в ролята на лидерството при работа в екип, доброволчеството, отношението към отговорностите, склонността към импровизация, креативност и инициативност. Като основен аспект на темата беше разпозната мотивацията за работа в екип – в името на общото благо, колективния успех или личностното израстване. Бяха разгледани и два типа поведение при работа в екип във връзка с ролята на самочувствието. Кое е по-полезно, постоянно да изтъкваме личните си качества пред колектива и да настояваме индивидуалният ни принос да бъде признат от всички или да бъдем по-безлични при комуникацията си с другите членове на екипа и основната ни цел да бъде създаването на колективно мислеща единица?





Дискусията беше съсредоточена върху три ключови аспекта на работата в екип след като се постигна общо разбиране за смисъла на думата екип, а именно защо решаваме да работим в екип, кой и с какви качества трябва да е лидер в екипа и какви методи да използваме, за да бъдат усилията ни успешни. Относно българският аспект на темата, много от дискутиращите се присъединиха към разбирането, че това не е причина българите да бъдат по-малко успешни при работа в екип. Но не липсваха и мнения, че характеристики на българската народопсихология пречат на българите да се отдадат всеотдайно на кауза, да работят в екип без желание да се самоизтъкват и с уважение към човека в позицията на лидер. Но въпреки това, тази трудност не бе определена като причина българите да не се научат да работят в екип и много от дискутиращите подкрепиха идеята, че трябва да се научим да боравим ефективно с това, което имаме и да не хабим време в чакане на перфектната среда и условия.

МОТИВАЦИЯ или защо изобщо работим в екип?
Проблемите, които бяха идентифицирани тук, бяха предимно свързани с пасивността на българския гражданин, който очаква някой да го накара и мотивира да направи нещо. Също така работата в екип, според участниците, изисква цел и проект, два елемента, които все още не са дефинирани, а и които най-вероятно няма да бъдат еднакво важни за всички. Тук индивидуализмът на българите беше определен като сериозна пречка тъй като рационалността играе голяма роля и ако ползата не е разпозната в самото начало, българинът би бил много по-малко склонен да вземе участие в действието.

По-крайни мнения бяха изказани относно факта, че без финансова изгода обикновеният българин рядко ще избере да отдаде време на доброволческа кауза. В този ред на мисли бе и аргументът, че дори когато българите решават да се включат към екип и неговата кауза, често несъзнателно един от мотивите им е да спечелят популярност и да бъдат признати. Следователно, дискутиращите се съгласиха, че успехът на екипната работа между българи се таи в установяването на правила и методи на поведение непосредствено преди началото на общото действие и определянето на ясно дефинирана цел и проект.




ЛИДЕРСТВО или кого и защо да слушаме и да го слушаме ли изобщо?
Обсъждането на лидерството предизвика може би най-много поляризирани мнения. Според някои от участниците, българите са неспособни да разпознават и да признават някого в позицията на лидер като често се стремят да се самоизтъкват и сами да бъдат признати за лидери. Освен желанието за самоизтъкване, тук от голямо значение е и разбирането, че признаването на друг лидер го извежда на челни позиции, докато следващите го по никакъв начин не печелят директно от това. Като друг проблем на лидерите бе индентифицирано незнанието им как да бъдат такива и са неспособността им да обединят екипа си около цел в името на общия интерес и да създадат взаимоотношения, които да признават и поощряват индивидуалния принос към колективния труд така че всеки член на екипа да се чувства оценен.

Сред другите мнения бе разбирането, че не от значение кой е лидерът, а колко осъзнати граждани сме, когато припознаем някой за такъв и го последваме. Според някои участниците, българите лесно се поддават на нечие лидерство и външно дефинирани цели, но рядко подхождат критично към процеса и реално преценяват зададените цели и възможните резултати. Не на последно място, лидерството не би трябвало да се разбира като позиция, чрез която се създават верни последователи, а отговорна длъжност, която създава други осъзнати лидери.

МЕТОДИ или знаем ли какво е работа в екип по принцип, как повече хора да се убедят в ефективността на тази практика за осъществяване на проекти?

Отново, почти всички участници в дискусията се съгласиха, че негативния опит на българите в работата по този метод, се дължи предимно на липсата на опит и допир с успели чрез тази практика организации и личности. Много рядко към работата в екип се подхожда научно с цел да си извлекат максимални ползи. Интересът на участниците към ролята на образователната система в този процес и това какви качества трябва да възпита у нас тя, за да можем успешно да работим в екип.

Изводите от дискусията като цяло навеждат към заключението, че българите все още не могат напълно ефективно да работят заедно за общата цел, тъй като не са добре запознати със спецификите на работата в екип, все още не са дефинирали конкретно целите си и имат различно и неконсенсусно разбиране за ролята на лидера. Много от дискутиращите обаче изразиха мнение, че тези проблеми са преодолими, но за да започне процесът на диалог и подаване на ръка е необходимо да осъзнаят колективно и да се елиминират.

И дори това да ни се струва непреодолимо препятствие, трябва да си припомним историята за Томас Едисон и неговите 1000 неуспешни опита да създаде електрическата крушка, променила посоката на развитие на целия свят. Когато го попитали как не се отказал след 1000 неуспешни опита, той отговорил, че не е имал нито един неуспешен опит, а е открил 1000 начина, по които крушката не може да работи, което така непрекъснато е увеличавало шанса му да намери начина, по който крушката ще проработи.

Способни ли сме българите да работим заедно за общата цел?

Както ви обещахме, скъпи съмишленици, ето и нашите мисли по въпроса. За начало може би си струва да разграничим две много важни ситуации, които произлизат от него. Първата е способни ли сме и имаме ли потенциала да работим заедно, а втората се отнася до това дали го правим. Оттук следва, че имаме два различни отговора. И за да формулираме нашето мнение по-конкретно преди дискусията, бихме казали следното: Да, българите имаме потенциала да работим заедно, но не го правим. Това, разбира се, е мнение основано на личният ни опит и е напълно подвластно на промяна, както вследствие на дискусията ни, така може би и при по-обстойно и научно изследване на поведението на българите при работа в екип.
Защо смятаме, че българите имат потенциала да работят заедно?
Екипната работа преди всичко е свързана с наличието на обединяваща всички звена цел. В самото начало е важно да уточним, че работата и общата цел, за които говорим, изобщо не са свързани с ежедневните и рутинни задължения, част от професионалния ни живот, успешното изпълнение на които често зависи от способността ни ефективно да взаимодействаме с колеги. Не, ние наричаме общата цел онова, липсата на което често се обяснява с неадекватното управление на държавата - нация, способна да се справя с проблеми и да определя пътя си на развитие. Способни ли сме българите да се обединим в името на каузи, които няма да са от директна полза за самите нас, но ще допринесат за качествена промяна в обществото, в което живеем? Ако се водим от националното ни мото, „Съединението прави силата”, трябва да се съгласим, че някога през вековете история наистина сме вярвали в способността си да бъдем обединени. Значи умението не отсъства изцяло от народопсихологията ни, а по-скоро е добре забравено. Какви са причините според нас това все още да не се случва, ще ви споделим след малко.
Преди всичко обаче трябва да определим думата екип, а оттам значението на «заедно» във въпроса. Това понятие често се използва, когато описваме група от хора, обединени от обща цел, които се стремят към изпъление на задача, директно свързана с тази цел. Те работят по изначално определен план и постоянно комуникират помежду си, за да се убедят, че всички напредват еднакво с поставените задачи. В екипната работа личното надделява под формата на качествата, които всеки един член на екипа привнася, но в същото време отстъпва авторитета за взимане на решения на колектива. Пример за това би бил, че дори само един от всички в екипа да може да лети, мнението му не е по-тежко от това на другите. В условия на екипна работа взаимоуважението играе основна роля при изпълнението на задачите и постигането на целите. Именно в такава среда, всички участници в екипа са способни консенсусно да определят правилата на работата и комуникацията си, както и да излъчат човека с най-подходящите качества, който да поеме координацията на техните действия.
Екипът е форма на работна култура, която често надделява в дейности, свързани с гражданските инициативи тъй като тя не създава условия за надпревара между отделните участници, а напротив генерира възможност за по-голямо количестевно, а и качествено постижение като част от екип. Каузите на гражданските инициативи често изискват по-мащабни постижения, за да бъдат разпознати и признати от обществото като значими, а в последстие да бъдат подкрепени от различни източници. Затова често най-успешните такива са онези, чиито организатори са усъвършенствали оптимално работата си в екип. Подобни каузи могат да си позволят разгърната дейност и съответно да очакват по-мащабен ефект от действията си. Екипът се превръща в ядро, където личните качества, идейния потенциал и мотивацията на няколко души се сливат в едно по-продуктивно цяло.
Но за да бъде този механизъм успешен и работещ е необходима цел. Цел, разпозната и важна за всички в екипа, която сама по себе си ги мотивира да работят по изпълнението на краткосрочни задачи. Понякога тази цел трябва да бъде ясно дефинирана, но в други ситуации хората се обединяват от самата мисъл, че нещо не се случва по правилния начин. Освен цел, самите участници в екипа трябва да притежават някои качества. Работата в екип изисква инициативност, но и уважение към чуждото мнение и желание личните действия да бъдат съгласувани с екипа. Често пъти координаторите на екипи погрешно възприемат ролята си като силов пост и се опитват да насочат дейността на екипа в посока, отговаряща на техните виждания без да уважават факта, че насреща си имат също толкова разумни и мотивирани личности. Друг път самите участници в екипа не са достатъчно дисциплинирани и пренебрегват изначално установените условия за контролиране на екипния напредък и комуникация – крайни срокове, редовни срещи, постигане на междинни цели и взаимооценяване на постигнатото.
Това би било логично заключение за повечето рационално разсъждаващи хора, следователно и за повечето българи. Оттук може би следва да заключим, че българите, както всички народи по света имат потенциала, както и разбирането, че работата в екип е по-продуктивна, но са неспособни да въплатят това свое разбиране в действие.
И сега идва време за втория въпрос:
Защо българите не работим в екип или защо не го правим успешно?
Нека започнем с разпознаването на необходимите компоненти за работата в екип. Каква е общата ни цел? Всички сме чували колко са „зле нещата” в България, как държавата е виновна, но някой някога заемал ли се е със сложната задача да определи както причините, така и проблема? Не. А защо? Задачата е непосилна за един човек, но като че ли не са малко хората, които се опитват да си отговорят на въпроса, защо България е все още в това състояние. Защо тогава все още няма екип, който да се заеме с формулирането на общата ни цел? Поне за мен отговорът се таи в желанието на българите да виждат конкретно физическо изражение на положения от тях труд под формата на измерим резултат след всяко действие. Трудно и рядко абстрактните задачи привличат достатъчно хора с разнообразни качества, които да са способни да сформират екип. Всичко, което няма да доведе до видима промяна се възприема като губене на време, без да се разбира, че успехът на една инициатива се дължи преди всичко на способността на хората зад нея да припознаят себе си с каузата, както интуитивно, така и напълно съзнателно и след рационална преценка. Без добре дефинирана цел (която може да бъде както специфично ориентирана, така и по-мащабна) сме неспособни да продължим успешно напред и да променим статуквото.
Следващ на дневен ред е въпросът, свързан с човешкия ресурс. Има ли сред нас достатъчно индианци с разнообразни качества и има ли вождове, които не биха се самозабравили на лидерската позиция и биха се постарали да поддържат в екипа среда на взаимоуважение? Тук според мен е сериозният проблем в България. Дори и да успеем да формулираме целта си, упражнението да нагласим личностите си към работа в екип ще ни отнеме доста време. С години българинът е възпитал у себе си идеята, че пътят към неговото щастие често съвпада с нечие друго нещастие и че всеки е сам за себе си и въпреки промените в нашето общество, все още много от нас живеят с това разбиране. Често това се изразява и с неадекватно високи изисквения, които имаме към всички наши колеги, без да сме вложили необходимото количество самокритика и да сме осъзнали собствените си слабости и недостатъци. В резултат на това в екипите често настъпва разкол и членовете в него започват да считат за приемливо да покажат собствените си качеста, чрез действия, които омаловажават взаимодействието и потенциала на екипа. Една от съвременните български черти ни кара постоянно да търсим начини за личностно себедоказване, нещо което ни заслепява при оценяването на собствения ни капацитет за работата в екип. Като резултат от това са и тенденцията ни за неуважение към хората, които работят в един екип с нас, желанието да си припишем повече качества, а и самоувереността, че правилата не са за нас. Сякаш, когато работят в екип, българите не чуват мнението на другите и смятат, че единственият начин екипът да успее е да следва мнението им, често надценено. Така настроени към междуличностните отношения ние сме неспособни да се припознаем с колектив и да успеем чрез него. Основният проблем на екипа е разбирането, че проблемът е в екипа, докато проблемът е в самите нас.
А според вас, способни ли сме да работим заедно за общата цел?

Публична дискусия за българското общество II

Скъпи разномишленици,

Щастливи сме да потвърдим, че следващата ни дискусия ще се проведе на 18 ти април, понеделник, от 19 ч. На същото място като предишния път, Зала 73 (Княз Борис I 73, залата във вътрешния двор). Събитието се организира със средства, спечелени от Разномишленици в конкурса за гранд на „Тук-Там”.

Ще си говорим за това дали българите сме способни да работим за общата цел. В съвсем скоро време очаквайте публикация на Разномишленици в блога ни, която ще ви даде представа за причините, поради които избрахме тази тема, както и разсъжденията ни по нея.Надяваме се че статията ще помогне на потенциалните участници да вкусят темата преди дискусията си и да оформят позицията си. Очакваме с нетърпение и този път да се запознаем с позитивни и същевременно критични участници и взаимно да се обогатим с нови идеи. Поканете Ваши приятели и познати, за да направим дискусията още по-жива и интересна.

Очакваме ви на 18 април, понеделник, от 19 часа на Княз Борис I 73, залата във вътрешния двор!

За малко повече информация за нас и това, което мислим и правим, чуйте интервю за БНР, излъчено на 02 Март: HORIZONT 2011 03 02 by neliivanova

Cледващата дискусия

Здравейте, скъпи съмишленици!
Отдавна не сме ви писали, но ето че дойде време да ви съобщим така радостната новина, че първата ни дискусия ще си има продължение, на което ще обсъдим темата, дали можем българите да работим в екип за обща кауза. Тъй като преценихме да споделим нашата гледна точка по този въпрос по близо към самото събитие, днес ще ви разкажем повече защо организираме тези дискусии и какъв ефект се надяваме да предизвикаме чрез тях.
Както вече знаете, ние, Разномишлениците, сме си поставили предизвикателната цел (да постигнем цялостна и качествена промяна в българското гражданско ощество, за да се доближи то до мястото в представите ни, където всички искаме да живеем). Ние сме далеч от мисълта, че това може да стане само с обсъждания и поради тази причина си измислихме определението социална мрежа (не в смисъла на фейсбук) като съвкупност от множество преплитащи се връзки между НПО, сдружения и активни граждани, които всеки по свой начин вървят към осъществяването на някакво подобрение.
На нас ни се струва някак си обаче, че въпреки огромното количество достойни инициативи в страната, много от тях не успяват да постигнат необходимия обществен резонанс, защото им липсва достъп до контакти и механизми. В резултат на това е естествено понякога ентусиазмът да намалее, напредъкът да е бавен и ограничен или дори много прекрасни идеи никога да не бъдат осъществени. Затова тези дискусии са шанс за всички ни да опознаем другите организации, които творят чудеса, да дадем кураж един на друг и да видим, че индивидуалните ни усилия имат и резултат. Но, освен всичко това, искаме да провокираме всички ви да се замислите как можем заедно да работим паралелно и по по-грандиозен и всеобхватен проект, така че като успеем да сглобим всички парченца от пъзела (НПО и тн) всеки да реализира успех в областта на неговия граждански ангажимент?
Дискусиите няма да дадат директен отговор на този въпрос, но са чудесно начало и ще са невероятна възможност да чуете мнението на други като вас по фундаментални въпроси относно бъдещето на нашето общество. Ние вярваме, че всички заедно сме достатъчно опитни и образовани да съумеем да анализираме проблемите заедно и да идентифицирами различните методи за разрешаването им. Затова ние насочваме нашето внимание към възможноста да развием и усъвършенстваме дискусиите, така че да за бъдеще да превърнат в ефективен инструмент за решаване на сложни обществени казуси. Вярваме и в ентусиазма на всеки активист да предложи своето компетентно мнение по някои теми, за да изтъчем точно тази социална мрежа. Няма второ мнение, всички искаме да живеем в различна България, въпросът е как ще го постигнем и ще успеем ли да намерим сили да обсъдим и последваме най-удачната пътека.
Не на последно място, както самото име подсказва, дискусиите ни са възможност да генерираме идеи заедно, активното слушане се приветства, но не и пасивното присъствие. Спорът, който искаме да провокираме е продуктивен, той не е опит едно мнение да бъде наложено на друго и в най-успешния вариант се надяваме този спор да помогне на всички ни да достигнем до консенсусно решение.
Затова, с пожелание за повече диалог и с повече СМЕЛИ идеи ви очакваме на следващата ни дискусия на 18 април. А скоро очаквайте повече за темата на следващата дискусия, както и нашите мисли по нея.
Поздрави,
Разномишлениците

Невъзможно ли е обикновеният българин да предизвика положителна промяна в обществото?

ДИСКУСИЯТА И ПОЗИЦИЯТА НА УЧАСТНИЦИТЕ

Общуването по време на дискусията, която се проведе на 17-ти януари беше с позитивен тон, изпълнено с мнения, идеи и споделяне на опит от страна на участниците. Дойдоха активни хора, повечето от които вече бяха участвали в граждански инициативи. Те донесоха със себе си цяла торба аргументи и опит за това как те самите са участвали в положителна промяна.

Това донесе изненада на нас, организаторите, защото липсваше дори един човек, който да мисли, че е невъзможно обикновеният българин да предизвика положителна промяна. В този ред на мисли ние всички си тръгнахме заредени с хубави емоции, защото се запознахме с хора, които споделят нашите ценности и още повече - с удоволствие бихме разказвали за техния пример.

ТЕМАТА

Беше коментирана темата на дискусията. "Обикновеният българин" беше дефиниран като български гражданин, който не е на властови позиции, тоест, не взима директно управленски решения по отношение на българското общество.
– "Промяната е преминаването от едно стабилно състояние в друго стабилно състояние"
– "Малките стъпки водят към големи промени"

Под "положителна" промяна се разбира положителна промяна, която е дълготрайна и засяга на първо място личността, нейния морал и действия, обкръжение, и като следствие обществото, в което тя участва. Най-силен акцент в тази промяна е превръщането на личността в пример за подражание.
Липсата на отрицателни мнения предизвика и липса на поляризация на мненията, които бяха изразявани. Това, колкото и хубаво да е като факт, се оказа и най-голямата трудност по време на дискусията. Хората ставаха и говориха с разностранни и различни аргументи, които рядко кореспондираха един с друг.
Въпреки това обаче дискусията изживя пълните фази на анализ, градивно отношение и обедини участниците в желанието да намират конкретни решения на проблемите, които те самите бяха набелязали.

Беше направен анализ какво е българското общество и от каква промяна има нужда то.

АНАЛИЗ НА БЪЛГАРСКОТО ОБЩЕСТВО

Като основна беше посочена кризата в духовно отношение(повсеместна апатия, нисък морал), липсата на достатъчно положителни примери и силно изразената индивидуалност на българите, която пречи на това те да се обединяват и да действат заедно:

– "Мисля, че хора, които не вярват в нищо, не могат да имат обща ценностна система и да променят каквото и да е"
– "На това общество му липсват примери"
– "Човек изпитва повече кураж, когато вижда себеподобни"
– "Бих разделил хората на два типа: първи - тези, които имат нужда от лидер/пример/идеал/ пътеводна светлина и втори - тези, които нямат нужда да следват някакъв конкретен пример, а могат сами в себе си да намерят отговорите и морала, от които имат нужда"
– "Промяната е бавна, а ние сме нетърпеливи"

Като проблем, освен силно изразената индивидуалност в българското общество, беше набелязана и липсата на визия "за нещо по-глобално". Участниците се обединиха около мнението, че има много организации, но те не си взаимодействат и не си помагат.
Сред духовните проблеми, особен акцент падна върху нещастието:

– "Аз мисля, че има начин да се промени обществото. Първо - като се откаже от нещастието си. Ние в България сме свикнали да се сравняваме само с най-добрите и така да си намираме оправдание да се чувстваме зле. В света има около 260 държави, а ние във финансово отношение сме в топ 50."

Като допълнение на последното, беше изказано мнение на база едно конкретно изследване("графика на щастието", The Economist), според което българите са най-нещастното население в света спрямо дохода си

– "Ние българите сме намерили начин как да сме максимално нещастни от това, което сме и това, което имаме. Ние съумяваме да предизвикаме това усещане. Това е наше специално умение".
Според едно от мненията обаче, кризата в България е преди всичко финансова, не е изключение от световните процеси и следователно е външно предизвикана(беше даден пример за такъв външно предизвикан финансов процес)
– "не е задължително недоволството да е лошо качество, не може тотално да се изолираме и да не се сравняваме с другите народи, трябва ни пътеводител."
В отговор се чуха мнения като следните:
– "Човек дори да получава повече доходи, пак може да е най-недоволен от доходите си"
– "Пътеводителят трябва да е не само материалното, а и духовното".


В ТЪРСЕНЕ НА НАЧИНИ ЗА ПРОМЯНА

Макар, че въпросите "как" да се осъществи тази промяна не присъстваха в заглавието на дискусията, положителният заряд на участниците съвсем естествено започна да генерира техните отговори. Едната от идеите, която участниците очертаха е, че промяната:
1. започва от личния пример(морал, култура, образованост, отношение, резултатност, позитивизъм, вдъхновение);
2. преминава през обкръжението на отделния човек, заразява неговото мини-общество(т.е. естествено обкръжение от хора, включително организациите, в които участва, с определени ценности и вяра, с разпространяване на култура на образованост и взаимопомощ);
3. разраства се чрез споделяне на опит и съдействие между неправителствените организации; те имат ролята също така да популяризират отделните примери за успешни граждански инициативи;
4. с постоянство в тези неща, обществото постепенно се солидаризира и се променя положително според примера на организациите и отделните хора в тях. "Така, както има отрицателна пропаганда в медиите, нека ние пък да пропагандираме положителното"
Долу може да прочетете някои от конкретните изказвания.

Личен пример и сблъсък с реалността:

– "Хората трябва да повярват, че могат да донесат НЯКАКВА промяна"
– "Важно е да знаеш, че можеш да промениш нещо без одобрението на институциите, трябва поне да се опиташ"
– "Няма как едни хора да ги промениш като протестираш, щом като те имат механизъм да те смачкат"
– "Никой не иска да сменя правителството, защото няма с кого да го смени. Нека да правим простите неща."
– "Медиите са корумпирани, телевизията е пропаганда. В медиите акцента е върху негативното";
– "Това е промиване на мозъци, за да не сме способни да мислим трезво";
– "Трябва да започнат хората да гледат по-малко телевизия и да спрат да четат вестници"
– "Трябва да сме образовани"

Действие в мрежа:

– "Една птичка пролет не прави"
– "Ние когато действаме в някаква инициатива, другите организации трябва да ни съдействат, за да видят останалите, че имаме сила на словото, имаме сила на действието"
– "Ние дали търсим наш си пример, дали можем да създадем помежду си балкански пример?"

Цялото общество:

– "Гледайки едно общество, трябва да търсим начините за духовно израстване на народа и това е далеч по-трудно"

УСПЕШНИ ГРАЖДАНСКИ ИНИЦИАТИВИ

Едно от най-хубавите неща в тази дискусия, в духа на търсенето на личен пример, участниците разказаха как те самите са предизвикали положителна промяна, чрез осъществяването на успешни граждански инициативи. Те бяха разностранни - от промяна на отношението на шофьора на автобус до въвеждането на нов закон в парламента. Особено вдъхновяващ беше разказа за инициатива, в която чрез съдействие с ЕС и активно изразена гражданска позиция е бил въведен закон срещу домашното насилие. Други, не по-малко значими разкази бяха за успешни инициативи в защита на природата; вело-маратон; успехи на на училищни настоятелства; сдружения на българи в чужбина; инициативи за превенция на насилието сред млади хора; защита на студентските права; успешни инициативи за подобряване средата на живеене в жилищен квартал. Подробности за тези и други инициативи имахме възможност да обсъдим в лични срещи след края на дискусията, в предварително резервирано за участниците столично заведение.

Участниците изявиха желание да дойдат на следващите дискусии, организирани от Разномишленици, а Разномишленици от своя страна обещаха да се възползват максимално от съветите на участниците. Колкото до нас, организаторите и нашето пристрастно мнение - дискусията остави в нас положителен вкус и голяма доза оптимизъм. Благодарим ви за примера и удоволствието да дискутираме заедно - прибрахме се вкъщи с повече надежда и вдъхновение. С нетърпение очакваме следващата ни среща с вас и вашите идеи!

Резултати от дискусията

View more presentations from Neli Ivanova.

http://www.slideshare.net/NeliIvanova/1-6722851

Тази презентация е обобщение на вашите коментари за проведената от Разномишленици дискусия на тема „Невъзможно ли е обикновеният българин да предизвика положителна промяна в обществото?" . Считаме, че изпълнихме целта на дискусията - чрез активното участие на всеки взаимно да се обогатим на идеи и да създадем платформа за интересни запознанства. Това се потвърждава от вашите коментари, че темата като цяло и мненията на участниците, макар и общи, са били интересни. Радваме се, че всички вие взехте активно участие, както по време на дискусията, така и във формирането на следващите дискусии, като предложихте теми. Каним ви да споделите и други ваши предложения тук, на страницата на Разномишленици, до 15 Февруари.

Mодерацията на следващата дисксусия ще бъде по-стриктна за спазване на правилата и равнопоставеност на участниците и броя на изказванията. Една по-поляризирана дискусия и разделянето на „два лагера” в бъдеще ще подобри диалога и ще предотврати усещането за липса на отклик на споделените мнения. Тази първа дискусия обаче показа колко множество гледни точки и ни убеди, че е няма кой да ни даде готови решения за проблемите, които срещаме, че решенията трябва да измислим сами, докато работим заедно и споделяме опита и ресурсите си.

Радваме се, че се запознахме и очакваме да се видим отново на следващата дискусия на 18 Април!

Невъзможно ли е обикновеният българин да предизвика положителна промяна в обществото?

Преди да преминем към позицията на Разномишленици по тази тема, ни се иска официално да поканим всички ви да се присъедините към фен страницата ни във фейсбук, както и да следите блога ни на:

http://www.facebook.com/pages/Raznomislenici/151160931600458?v=app_2373072738&ref=ts#!/pages/Raznomislenici/151160931600458

http://raznomishlenik.blogspot.com/

Радваме се също така, че ще се срещнем с близо 50 разномислещи съмишленици на 17 този месец, за да дадем старт на серия дискусии, чрез които смятаме да се насочим практически към постигането на нашата цел – преобразено българско гражданско общество, което е активно и солидарно.

А сега, към темата:

Преди да кажем възножно ли е или не, трабва да се попитаме кой е обикновеният българин и какво е положителна промяна. Под обикновен българин, ние разномишлениците, разбираме всеки един гражданин на Р България, а и всички постоянно пребиваващи жители на страната, които нямат законодателна власт над други освен самите себе си и дните им преминават във вземането на решения, свързани с техния бит и среда на живеене. Горното определение изключва хора, които заемат държавни длъжности, но само в случайте, когато действията им са продиктувани от характера на длъжността им и/или пълното отсъствие на морални стожери, които определят границите на позволените им действия.

Положителната промяна за нас е по-разтегливо понятие като, разбира се, акцентът пада на постигането на пълно преобразяване на българското общество по начин, който вече споменахме. Но, загледани в далечното, и надяваме се светло, бъдеще, ние все пак разбираме необходимостта от малки положителни промени, които да определят наличието на прогрес. Примерите затова могат да бъдат много: от това да започнем да ценим градинките и междублоковите пространства и да ги пазим чисти и красиви, до това да сме наясно с факта каква огромна част от българите тънат в мизерия и нищета и като солидарни членове на едно общество да се погрижим това да спре да се случва.

Невъзможно е за Георги от бл. 621 да излезе една сутрин пред входа сии да каже от днес никой няма да мърси пред входа и всички ще чистят, но обикновеният Георги може спокойно да излезе пред блока си с чувал и ръкавици и да събере боклука пред входа. Това е силата на обикновения човек, силата да направи нещо сам, да даде личен пример и да окуражи съседите си, които са мразили да живеят на мръсно, но не са искали да изглеждат странно или са разбирали чистенето като акт на принизяване. Много ще кажат защо Гошо трябва да чисти, и отговорът е лесен. Понякога всичко, което ни е необходимо да осъзнаем в какво живеем е едничкото действие на някой друг. Гошо не търси признание нито иска да докаже, че другите са прасета. Гошо иска да покаже, че входът може да бъде чист, че не е трудно, и преди всичко на самия Гошо му е много по-приятно да живее на чисто. След 3 почиствания Гошо няма да е сам, след още 3 ще му се налага да чисти само веднъж на 3 месеца, а след година няма да чисти изобщо, защото никой няма да прави мръсно. Положителната промяна е настъпила за това малко общество, но с нея се е родила и вярата в селата на обикновения човек.

Опростен пример, който като модел обаче е лесно приложим за повечето проблеми в нашето общество. Той също показва че обикновеният българин е способен да предизвика положителна промяна. Говорихме за малките стъпки, а сега си представете, че Гошо среща Пешо, той пък познава Иван, а Иван е приятел с Мая и Мария и те всички са били първите, почистили техните входове. Те са събират, говорят, обменят идеи и планират следващата си идея, по-голямата стъпка, да стане чисто пред всички входове в техния квартал.

Просто казано, това правим и ние, всеки от нас и вас е направил малките си стъпки, показал е ентусиазма и качествата си да бъде необикновен обикновен човек и е провокирал промяна, но сега искаме да намерим всички като нас, да определим какво мърси входа ни и заедно да го изчистим. Проблемът е по-голям, затова ни трябва повече енергия, повече ентусиазъм и идеи и знаем, че те ще дойдат от вас. Но в никакъв случай не спирайте да променяте обществото с индивидуалните си действия! Но докато го правим, заедно ще преминем на следващото ниво.

Както може да видите по снимката ни, от свещи тичаме към крушки, зареждащи се директно от земята. Това сме всички ние – не трябва някой да ни пали и няма кой да ни угаси, защото слънцето ще продължава да свети и нашите панели няма да спрат да използват тази енергия.

Истинските лидери са обикновените хора с необикновена решителност и вътрешна сила и е време да го осъзнаем и поемам управлението на кораба и да спрем да се оправдаваме, че вечно някой друг не го е насочил натам, накъдето трябва.