Обществено доверие – мит и легенда

„Не е страшно, че грешим. Страшното е, че повтаряме грешките си.”

Оскар Уайлд

ОД. Множество са дефинициите, които могат да се скрият под тази абревиатура, множество са и определенията, които „обществено доверие”, скрито там от мен, има в очите ни. Опитахме се да намерим отговор за това „Какво е общественото доверие?” и „От кого зависи то?” още преди организираната в Американския център в Столичната библиотека среща и идеите ни може да прочетете ето тук.

На самата среща, мненията бяха сходни и най-вече, вървящи по същата логика, която ние видяхме, задавайки този въпрос на самите себе си. Говорейки за нивото на обществено доверие, някак спонтанно изниква и желание да се тръгне малко по-отдалеч, от личностното, индивидуалното доверие между нас самите. Но присъстващите на дискусията зададоха въпроса: „А как може да има обществено доверие, след като ние не вярваме нито в държавата, нито в Бог, нито дори на съседите си?” И наистина, да имаш доверие означава да вярваш, но когато вярата за теб е ненужна, непозната и неупотребявана, трудността се увеличава многократно.

На тази среща решихме да подходим по-различно – да дискутираме заедно същността на темата и нейните подтеми. Без зададени въпроси, на които трябва да открием отговори, без конкретни точки, които трябва да обсъдим. Присъстващите бяха онези, които измислиха въпросите и създадоха картата, по която да върви дискусията. В хода на разговора, тази карта беше непрекъснато обновявана и систематизирана. Намерихме разклонения и подтеми на обширния въпрос - „Можем ли да направим първи крачки към обществено доверие или да останем прагматични?”, които ще може да видите сами.

И ако в началото на срещата, ние си зададохме въпроса как в възможно наличието на доверие да съществува без да имаме навиците въобще да вярваме, независимо дали говорим за религия, междуличностни взаимоотношения или институционални процеси, то постепенно ние се запитахме „А защо се случва така?”. „Доверието е въпрос на възпитание, черта на характера и семейна среда, в която се развива един човек”. Ако изхождаме от истинността, че доверието и неговото наличие или липса, е наистина глобален въпрос, очевидно е, че култивирането му започва от самото начало. Лесно е да виним този или онзи за наши грешки, малко по-сложно е да поставим картите на масата и да решим какво можем да променим в нас самите. И така, ако доверието се изгражда от детството и ние не сме имали късмета, на тази важна тема да бъде обърнато достатъчно внимание, изходът е задаването на въпросите за нивото на нашето собствено доверие сега, в зрялата ни възраст.

Общественото доверие, предполага наличие на две неща – общество и доверие. Логично. А обществото само по себе си е съвкупност от множество личности, които взаимодействат, както помежду си, така и заедно, поставяйки си общи цели и работейки над общи проекти. Но общата работа е невъзможна без доверие. Така стигам до личния извод, че едно общество, което няма високо ниво на обществено доверие е болно. То е създадено и функционира, но някак непревилно, някак наполовина, точно като един болен организъм, който не може да изпълнява спокойно и вярно функциите си, затормозен от 38-градусова температура.

Срещата, на която дискутирахме нивото на общественото доверие в България, се проведе доста преди убийството на Яна в Борисовата градина. Един от участниците сподели, че високият му ръст кара хората да се страхуват от него. Страхът, породен от една страна от вродения ни инстинкт за оцеляване, а от друга, от съзнаването на собствената беззащитност. Липсата на високо ниво на доверие към държавните инстититуции, ни плаши. Защото ние знаем, че ако нещо ни се случи, ние сме сами и помощта на органите на реда съвсем не е сигурна. Но е важно да се отбележи, че непознаването на правата си, както и на институционалната работа, пасивността в нашите собствени действия, познатото до болка „Аз какво мога да направя?”, са също съществена част от процеса в изграждането на тези взаимовръзки. Тук е важно да се припомним и ролята на гражданските инициативи в този процес и нашия принос към тях. Гражданските инициативи без граждани е никому ненужен оксиморон, който трябва да бъде елиминиран от съзнанието ни. Гражданската активност, сплотеността между хора с обща визия за бъдещето, е силата, с помощта на която ще бъде повишено нивото на общественото доверие у нас.

Нарушените връзки между отделните членове на обществото, това са резултатите от ниското ниво на доверието. Още при формирането на подтемите на срещата, един от участниците в дискусията припомни, че доверието е двупосочно – ти се доверяваш, на теб ти се доверяват. В хора на разговора, дискутиращите споделиха, че доверието многократно се увеличава, когато ти знаеш, че даденият човек спазва законите. Каквито и да са те, добри или лоши, системата от закони е един скелет на подредба в обществото и спазването им гарантира ред, справедливост и предвидимост.

Но отново, болестта на обществото ни, некоректната съдебна система, ни пречи да бъдем спокойни. А когато сме неспокойни, съвсем логично, сме нащрек. И вярваме само на себе си.

Забавен и същевременно тъжен е примерът с мъж, опитал се сам да сглоби тостер. Извънредни усилия, неувенчани с успех, само подтвърдиха мнението му, че наличието на общество не е случайно – индивидуалната работа е по-тежка и по-несигурна. Но при ниско ниво на обществено доверие, ние все по-често и по-често се осланяме на личните си сили, вместо да действаме заедно и по-ефективно.

Споделените ценности, обща визия за крайната цел, личния пример на ежедневно ниво – това са само части от първите стъпки, които изведохме по време на дискусията. Те са много и те са нужни, за да спрем тази болест, която ни пречи в останалите ни действия. А всичко трябва да започне от началото – от вярата. Или както каза един от участниците в дискусията: „Доверието изисква риск и смелост”.