За гражданите и позабравените идеали или за мишките и хората

Преди време ви написахме, че ще скоро ще ви опишем нашият гражданин-модел, за качествата, които различават гражданите от жителите, непримиримите търсачи на справедливост и пасивните наблюдатели.

Няма да задълбаваме в несъществени характеристики като да е умен, успешен и така нататък. В нашите очи този гражданин е преди всичко смел, за да може да застане и да защити с личността си дадена правда. Животинският инстинкт на самосъхранението при него не надделява над човешкото разбиране за справедливост и истина. И ако това се случи, и ако ние всички наистина приемем този модел за основен в нашето поведени ще изчезнат и причините поради, които много от нас отстъпват, мълчат, крият се и лъжат.

Да си отговорен към физическото си съществуване в нашето общество се е превърнало в антонимно понятие на гражданската активност. Незнайно защо много от нас вярват, че правилната постъпка за тях и децата им би била да не се занимават, но не проумяват, че истинската безотговорност е тяхното бездействие. А как ще кажат на вече порасналите си деца, че обществото, в което живеят е плод на тяхното бездействие и безхаберие? Нима всички предпочитат съществуването пред живеенето?

Прави сте, не всички, но и тези, които живеят се делят на две групи. Освен сходните на нас активисти, живеят и тези, възползвали се от безхаберието на останалите. Затворени в своя свят, своите успехи, напълно егоистични и доволни те нямат мотив да участват в подреждането, защото им е изгоден безпорядакът.

А нашият гражданин-модел не изпитва вина, и не прекарва целия си живот борейки се с това чувство. Той не си казва, че няма да прави нищо, защото няма да успее. Той застава зад истината и поема последствията. Мисли в решения, а не в проблеми, и даже не мисли, а действа.

Пък относно мишките и хората, всеки сам решава дали да ходи изправен или да лази по земята в тъмното.

Защо ще успеем?

Не звучи ли доста самоуверено?... Затова ние като истински реалисти-мечтатели (това пък звучи абсурдно... а може би въобще не е...) преценихме, че първо трябва да се попитаме „А защо няма да успеем?”. Нищо различно от този въпрос не би имало по-шокиращ ефект върху група оптимисти. Изведнъж след реене в облаците и представи как в сърцата и умовете ни може да се заражда панацеята за българското общество, някои ни предизвика на първия от съществуването на нашата групичка дуел. За първи път трябваше да се отбраняваме, трябваше да докажем защо няма да се провалим, защо ще постигнем целта си. Ние се справихме много добре. Тимбилдинг от първо качество. Но как се защитаваш от нещо, без да знаеш каква е същината му, навиците, тактиките и стратегиите, които е използвало при последната си битка? След дълго и тежко мълчание, което стаята за наши срещи никога не беше преживявала, започнахме да изброяваме характеристиките и причините за евентуалния провал. Ето и нашият предварителен списък от предизвикателства с контра –аргументи към всяко от тях (тези от вас, които имат опит, кажете какво пропускаме, за да опознаем врага и за да го преборим. ):

Много говорим, не правим нищо, липсва конкретика и действия, но нима е лошо да знаем какво искаме да постигнем преди да тръгнем по пътя?

Трудно и сложно е, непосилна задача, ще се борим с резултати, формирали се с деситилетия, но ние смятаме, че нещо е трудно, когато си го помислиш. Въпрос на гледна точка е, а нашата е, че при желание няма невъзможни неща.

Обществото не е готово, прекалено много хора са фиксирани в идеята да осигурят битовото си оцеляване и ще останем неразбрани, но ние не искаме да повлияем на всички изведнъж. Ние искаме ефектът от нашите действия да е лавинообразен, ние повлияваме на отделни групи, те на други и така числото на всички, въвлечени в мрежата расте. А за да достигне идеята ни до хората, трябва да използваме ефективни методи на комуникация и да предизвикваме обществена дискусия. (И ти сега си въвлечен в това наше намерение.) За да бъдем разбрани ние не искаме да се впускаме в убеждаване чрез постоянни спорове, ние искаме чрез танц да придвижим обществото от точка А до точка Б чрез плавни синхронизирани движения.

Малки сме, но не сме сами. Трябва да намерим другите „лястовички” и с тях да направим пролетта. И дори тогава няма да е от значение броят ни, а качеството на идеите ни, визията ни за тяхната реализяция и и собственото ни желание да се отдадем на каузата.

След време може да се уморим, да изгубим вяра и знаейки това сега е моментът да проумеем, че ефектът ще дойде след доста време и че идеята ни, за да се случи така, както си я представяме сега, трябва да премине през много етапи на развитие. Още от сега трябва да се заредим с търпение и сила, с които да посрещнем някой миг на колебание и обезверяване в бъдещето.

Различни личности сме, не се познаваме като отбор, но не се ли става най-лесно отбор, когато всички се интересуват от едно и също? Не е важно, че не се познаваме, важно е, че имаме желание да променим този факт, а и всеки от нас е изживял определени случки и е стигнал до определени заключения сам, за да иска тази промяна.

Вероятно в един момент някой ще попита кои сме ние, ние сме разномислещи съмишленици, всеки със своята история и опит, всеки със своя идеал, но всеки активен гражданин, които не само иска да участва в създаването на общество-модел, но иска да стане достойна част от него като се самоусъвършенства и култивира в себе си качествата на гражданина-модел. А кой е той в нашите представи ще ви кажем скоро.

За нас и нашите цели

Свикнала съм да чувам „така не може, така няма да стане” и колко изненадана бях да чуя на дискусия, свързана със създаването на солидарно гражданско общество в България, думите „ами нека го направим”.

Ето я и предисторията на тази шепа идеалисти и оптимисти, присъствали на срещата:

Всеки един от нас в годините на своето себеосъзнаване е разбрал, че иска да създава в името на общото благо, по-точно в името на едно здраво българско гражданско общество. Създавали сме проекти, инициативи, неправителствени организации, клубове, сдружения, движения и куп други, за да преборим инертността и да променим посоката на развитие и отношенията между хората. Нашите действия са имали ефект, както тези на много други шепи ентусиасти, разпръснати из България, но някак си много малко от нас са знаели за съществуването на другите.

И така, решихме, че за да имат ефект нашите действия те трябва да станат популярни и осъзнати от другите около нас, че трябва да заразим с нашата кауза на първо място онези, които също като нас считат, че има нещо изначално грешно в това как обществото ни функционира. Ние не бързаме, смятаме, че имаме необходимото време да осъществим проекта си. Но как? Тук е време да кажа нещо, което забравих да спомена в началото. Нашият оптимизъм не ни пречи да сме реалисти. Именно необозримото количество проекти, успешни и неуспешни, в които сме участвали ни кара да търсим практичните решения на този проблем. И ето как си го представяме ние (всеки един човек, които чете това, е естествено да мисли по различен начин и ние сме далеч от това да твърдим, че само ние знаем как, затова се обръщаме към вас, критични граждани, споделете вашата визия, вашето решение, за да намерим най-добрият път към това мечтано общество):

1. За нас най-важен е личният пример, който генерира видима и осезаема промяна. Заради тази промяна хората започват да се движат в посоката на нашия личен пример, да повтарят нашите действия и чрез това движение, личният пример се разпространява, става навик и утвърждава своето място в ежедневието на обикновените хора.
2. Е, вече действаме и се движим, сега и време да се координираме да увеличим производителността си като се възползваме от факта, че сме много. Време е да създадем мрежа и нека към тази мрежа добавим не само волята и личните си качества, но и професионализма си.
3. И тогава хората започват да осъзнават отговорността за действията си, да разбират, че те имат ефект не само върху тях, но и за околните, че добрата постъпка не остава забравена, а това усещане е ключът към оптимизма и вярата, че „да, промяната е постижима и е в наши ръце”.
4. А кулминацията е всичко, което искаме да постигнем и ни е необходимо: нов морал и усещане за емпатия сред хората. Не ни се иска този морал да казва какво не трябва да се прави, искаме той да учи какво да правим, за да се чувстваме щастливи и способни да развиваме пълния си капацитет, да се чувстваме сигурни, разбрани и приети в това общество от нов тип. Солидарност и разбиране за синонимни на нашата цел. Ако успеем да ги вкореним в нашето общество, ще успеем да постигнем нашата цел.

А вие ще ни помогнете ли?