Способни ли сме българите да работим заедно за общата цел?

Както ви обещахме, скъпи съмишленици, ето и нашите мисли по въпроса. За начало може би си струва да разграничим две много важни ситуации, които произлизат от него. Първата е способни ли сме и имаме ли потенциала да работим заедно, а втората се отнася до това дали го правим. Оттук следва, че имаме два различни отговора. И за да формулираме нашето мнение по-конкретно преди дискусията, бихме казали следното: Да, българите имаме потенциала да работим заедно, но не го правим. Това, разбира се, е мнение основано на личният ни опит и е напълно подвластно на промяна, както вследствие на дискусията ни, така може би и при по-обстойно и научно изследване на поведението на българите при работа в екип.
Защо смятаме, че българите имат потенциала да работят заедно?
Екипната работа преди всичко е свързана с наличието на обединяваща всички звена цел. В самото начало е важно да уточним, че работата и общата цел, за които говорим, изобщо не са свързани с ежедневните и рутинни задължения, част от професионалния ни живот, успешното изпълнение на които често зависи от способността ни ефективно да взаимодействаме с колеги. Не, ние наричаме общата цел онова, липсата на което често се обяснява с неадекватното управление на държавата - нация, способна да се справя с проблеми и да определя пътя си на развитие. Способни ли сме българите да се обединим в името на каузи, които няма да са от директна полза за самите нас, но ще допринесат за качествена промяна в обществото, в което живеем? Ако се водим от националното ни мото, „Съединението прави силата”, трябва да се съгласим, че някога през вековете история наистина сме вярвали в способността си да бъдем обединени. Значи умението не отсъства изцяло от народопсихологията ни, а по-скоро е добре забравено. Какви са причините според нас това все още да не се случва, ще ви споделим след малко.
Преди всичко обаче трябва да определим думата екип, а оттам значението на «заедно» във въпроса. Това понятие често се използва, когато описваме група от хора, обединени от обща цел, които се стремят към изпъление на задача, директно свързана с тази цел. Те работят по изначално определен план и постоянно комуникират помежду си, за да се убедят, че всички напредват еднакво с поставените задачи. В екипната работа личното надделява под формата на качествата, които всеки един член на екипа привнася, но в същото време отстъпва авторитета за взимане на решения на колектива. Пример за това би бил, че дори само един от всички в екипа да може да лети, мнението му не е по-тежко от това на другите. В условия на екипна работа взаимоуважението играе основна роля при изпълнението на задачите и постигането на целите. Именно в такава среда, всички участници в екипа са способни консенсусно да определят правилата на работата и комуникацията си, както и да излъчат човека с най-подходящите качества, който да поеме координацията на техните действия.
Екипът е форма на работна култура, която често надделява в дейности, свързани с гражданските инициативи тъй като тя не създава условия за надпревара между отделните участници, а напротив генерира възможност за по-голямо количестевно, а и качествено постижение като част от екип. Каузите на гражданските инициативи често изискват по-мащабни постижения, за да бъдат разпознати и признати от обществото като значими, а в последстие да бъдат подкрепени от различни източници. Затова често най-успешните такива са онези, чиито организатори са усъвършенствали оптимално работата си в екип. Подобни каузи могат да си позволят разгърната дейност и съответно да очакват по-мащабен ефект от действията си. Екипът се превръща в ядро, където личните качества, идейния потенциал и мотивацията на няколко души се сливат в едно по-продуктивно цяло.
Но за да бъде този механизъм успешен и работещ е необходима цел. Цел, разпозната и важна за всички в екипа, която сама по себе си ги мотивира да работят по изпълнението на краткосрочни задачи. Понякога тази цел трябва да бъде ясно дефинирана, но в други ситуации хората се обединяват от самата мисъл, че нещо не се случва по правилния начин. Освен цел, самите участници в екипа трябва да притежават някои качества. Работата в екип изисква инициативност, но и уважение към чуждото мнение и желание личните действия да бъдат съгласувани с екипа. Често пъти координаторите на екипи погрешно възприемат ролята си като силов пост и се опитват да насочат дейността на екипа в посока, отговаряща на техните виждания без да уважават факта, че насреща си имат също толкова разумни и мотивирани личности. Друг път самите участници в екипа не са достатъчно дисциплинирани и пренебрегват изначално установените условия за контролиране на екипния напредък и комуникация – крайни срокове, редовни срещи, постигане на междинни цели и взаимооценяване на постигнатото.
Това би било логично заключение за повечето рационално разсъждаващи хора, следователно и за повечето българи. Оттук може би следва да заключим, че българите, както всички народи по света имат потенциала, както и разбирането, че работата в екип е по-продуктивна, но са неспособни да въплатят това свое разбиране в действие.
И сега идва време за втория въпрос:
Защо българите не работим в екип или защо не го правим успешно?
Нека започнем с разпознаването на необходимите компоненти за работата в екип. Каква е общата ни цел? Всички сме чували колко са „зле нещата” в България, как държавата е виновна, но някой някога заемал ли се е със сложната задача да определи както причините, така и проблема? Не. А защо? Задачата е непосилна за един човек, но като че ли не са малко хората, които се опитват да си отговорят на въпроса, защо България е все още в това състояние. Защо тогава все още няма екип, който да се заеме с формулирането на общата ни цел? Поне за мен отговорът се таи в желанието на българите да виждат конкретно физическо изражение на положения от тях труд под формата на измерим резултат след всяко действие. Трудно и рядко абстрактните задачи привличат достатъчно хора с разнообразни качества, които да са способни да сформират екип. Всичко, което няма да доведе до видима промяна се възприема като губене на време, без да се разбира, че успехът на една инициатива се дължи преди всичко на способността на хората зад нея да припознаят себе си с каузата, както интуитивно, така и напълно съзнателно и след рационална преценка. Без добре дефинирана цел (която може да бъде както специфично ориентирана, така и по-мащабна) сме неспособни да продължим успешно напред и да променим статуквото.
Следващ на дневен ред е въпросът, свързан с човешкия ресурс. Има ли сред нас достатъчно индианци с разнообразни качества и има ли вождове, които не биха се самозабравили на лидерската позиция и биха се постарали да поддържат в екипа среда на взаимоуважение? Тук според мен е сериозният проблем в България. Дори и да успеем да формулираме целта си, упражнението да нагласим личностите си към работа в екип ще ни отнеме доста време. С години българинът е възпитал у себе си идеята, че пътят към неговото щастие често съвпада с нечие друго нещастие и че всеки е сам за себе си и въпреки промените в нашето общество, все още много от нас живеят с това разбиране. Често това се изразява и с неадекватно високи изисквения, които имаме към всички наши колеги, без да сме вложили необходимото количество самокритика и да сме осъзнали собствените си слабости и недостатъци. В резултат на това в екипите често настъпва разкол и членовете в него започват да считат за приемливо да покажат собствените си качеста, чрез действия, които омаловажават взаимодействието и потенциала на екипа. Една от съвременните български черти ни кара постоянно да търсим начини за личностно себедоказване, нещо което ни заслепява при оценяването на собствения ни капацитет за работата в екип. Като резултат от това са и тенденцията ни за неуважение към хората, които работят в един екип с нас, желанието да си припишем повече качества, а и самоувереността, че правилата не са за нас. Сякаш, когато работят в екип, българите не чуват мнението на другите и смятат, че единственият начин екипът да успее е да следва мнението им, често надценено. Така настроени към междуличностните отношения ние сме неспособни да се припознаем с колектив и да успеем чрез него. Основният проблем на екипа е разбирането, че проблемът е в екипа, докато проблемът е в самите нас.
А според вас, способни ли сме да работим заедно за общата цел?

Публична дискусия за българското общество II

Скъпи разномишленици,

Щастливи сме да потвърдим, че следващата ни дискусия ще се проведе на 18 ти април, понеделник, от 19 ч. На същото място като предишния път, Зала 73 (Княз Борис I 73, залата във вътрешния двор). Събитието се организира със средства, спечелени от Разномишленици в конкурса за гранд на „Тук-Там”.

Ще си говорим за това дали българите сме способни да работим за общата цел. В съвсем скоро време очаквайте публикация на Разномишленици в блога ни, която ще ви даде представа за причините, поради които избрахме тази тема, както и разсъжденията ни по нея.Надяваме се че статията ще помогне на потенциалните участници да вкусят темата преди дискусията си и да оформят позицията си. Очакваме с нетърпение и този път да се запознаем с позитивни и същевременно критични участници и взаимно да се обогатим с нови идеи. Поканете Ваши приятели и познати, за да направим дискусията още по-жива и интересна.

Очакваме ви на 18 април, понеделник, от 19 часа на Княз Борис I 73, залата във вътрешния двор!